На 30 април от 19.00 часа в зала „Филхармония“ Държавна опера – Русе ще представи авторския концерт на Георги Андреев „Корени в небето“. Централна фигура в тази нова оригинална програма е Георги Андреев – виртуозен изпълнител на гъдулка, ярък композитор и вдъхновяващ диригент, който за първи път ще представи на русенска сцена изцяло свой авторски концерт. Съчетавайки фолклорната стихия с богатството на симфоничното звучене, „Корени в небето“ обещава среща между традицията и съвременността, между земните корени и духовния полет на музиката.
Преди това вълнуващо събитие разговаряме с Георги Андреев за символиката на концерта, за създадения от него стил „етно-симфонизъм“, за силата на българския фолклор и за пътя на музиката към сърцата на съвременната публика.
Заглавието на Вашия авторски проект „Корени в небето“ носи силна символика – какво влагате в тази среща между земното наследство на фолклора и духовния устрем на класическата музика?
Посланието, заложено в концерта “Корени в небето” е, че фолклорът, на чиято база стъпвам, представлява нашите корени. Не непременно български, по-скоро балкански, защото те са много по-дълбоки и обширни – обхващат различни етноси, вероизповедания. Затова моята работа винаги е била насочена към това да използвам ядра, които са заложени изконно в нашето ДНК, в нашата народопсихология, в нашия менталитет, в това, което ни определя като българи, балканци и потомци на една много древна и високо развита култура. Смятам, че ние сме преки наследнци на тракийската култура. Ние носим дълбоко в себе си тракийската душевност, народопсихология и култура, а траките са най-многобройният народ след индийците.
Затова и в музиката ми не се ограничавам какви интонации и автентични изворни ядра и мотиви да използвам. Не се ограничавам също да бъдат непременно български в понятието, в което държавните ни граници определят, защото съчетанието на тази по-скоро осъвременена звучност, но с древни корени в небето, отразява стремежа ми да възродя нашата култура, а тя е самобитна и никъде другаде по света не се среща такова огромно разнообразие от ритми и мелодии, съсредоточено на такава малка площ. Може би защото на тази територия своя отпечатък са оставили много цивилизации и култури. А корените всъщност са в небето, защото съм се опитал да придам една универсалност, която да не зависи от времето, нещо, което има смисъл и стойност дори и след нас…
Що се отнася до симфоничния оркестър, той според мен, е най-великото изобретение на човешката цивилизация, по-точно на западно-европейската цивилизация, защото няма никакъв аналог в древността. Той е като свърхнова в човешката култура.
И съчетанието на нашите корени, ядра, интонации, ритми, инструменти с тази универсална звучност, която има симфоничният оркестър, дава безкрайни възможности и практически неизчерпаем ресурс от изразни средства, придава това глобално, дори надглобално значение. Т.е. по някакъв начин аз се опитвам да извися, да издигна нашите корени като звучност, като състояние в една орбита, която е наднационална, надрегионална, надвремева, ако щете. Това е символизмът, който е заложен в концерта “Корени в небето”.
В този проект изграждате сътрудничество с много музиканти и разбира се с маестро Димитър Косев, специално поканен от Вас за авторската Ви вечер. Какво ще представите като програма?
Използвам случая и възможността да отправя най-сърдечните си благодарности към Русенската опера, към Хора и Оркестъра, към директора Пламен Бейков, а също така към моя приятел и колега маестро Димитър Косев, от когото дойде инициативата за този концерт. Той е невероятен професионалист и музикант и работата с такива хора носи огромно удоволствие. Малко са концертите, в които диригентите са двама и си партнират на сцената. Когато аз свиря на гъдулка, той ще бъде на диригентския пулт и не само тогава. Отново той ще дирижира две части от една моя камерна симфония за струнен оркестър, посветена на арменския геноцид. Произведението, което той ще дирижира, “Виолира”, е за гъдулка и цигулка, където ще свирим съвместно с Константин Димитров. Другото е “Краедуновска”, където аз ще свиря соло гъдулка със струнен оркестър. Ще има и изцяло премиерни произведения, като например “In Memoriam”, което е посветено на годишнината от априлското въстание. Разбира се, ще има и познати неща – произведения като “Аспарух” и “Ювиги хан”, където участва и смесеният хор. Въобще ще бъде една много разнообразна, интересна и пъстра програма, в която се надявам както ние изпълнителите на сцената, а и всички колеги и приятели музиканти, така и публиката, нито за миг да не изпитат скука.
Вашата музика е определяна като начало на нов жанр – „етно-симфонизъм“. Това естествено развитие ли е на българската музикална традиция, или съзнателен опит да се отвори нов път пред нея? Кога всъщност засадихте корените на този нов жанр?
Много точно е това определение за моя стил – “етно –симфонизъм”. Наистина този стил си е лично мое изобретение, който води началото си още от далечната 94-та година, когато бях студент и написах първото си произведение “Джангурица”, което съчетава български фолкорни инструменти с камерен оркестър. То е изградено върху музикални теми и интонации, характерни за югозападна България – Пиринска Македония, но е в сонатна форма, т.е. преспокойно може да бъде първа част на симфония в класическия смисъл на думата. Дали е естествено развитие на българската традиция, не знам, по-скоро това е съзнателен избор на моя творчески път.
Не се придържам стриктно към невероятно богатите ни традиции , а ги ползвам само като основа и оттам нататък изграждам това, което усещам като творец, това, което мисля, моя вътрешен свят. В този ред на мисли не се смятам за продължител на българската традиция, защото тази традиция в течение на времето много се е променяла. Смятам, че този мой стил “етно –симфонизъм” e изграден на базата на моите дълбоки и обширни познания във фолклора, защото средното си музикално образование завърших в Широка лъка със специалност гъдулка. Така че, фолклорът ми е минал не само през главата, ушите, сърцето, а и през пръстите. Т.е. аз съм изсвирил почти всичко, каквото може да се изсвири на гъдулка от абсолютно всяка фолклорна област, както българска, така и балканска.
И това, вече съчетано със симфоничния оркестър, тънкостите на който овладях по време на класическото си образование в Българската държавна консерватория при проф. Александър Текелиев, при когото завърших специалност композиция, да обединя в съвсем нова, хибридна сплав, която носи във всеки един момент белезите на фолклора и древността, а от друга страна всички характерни елементи на западно – европейската музикална култура и достижения.
Винаги съм се стремял моята музика да бъде един своеобразен мост между изтока и запада, защото България се намира на много интересен кръстопът, не само географски, но дори и психологически, т.е. като начин на мислене, особено в музикално отношение. Тук е вододелът. Моят стил „етно-симфонизъм“ отразява стремежа ми да покажа точно тази уж взаимна непоносимост, която е като двете страни на един магнит, като плюс и минус, които се привличат.
Когато съчетавате народни инструменти като кавал, гайда и гъдулка със симфоничен оркестър, кое е най-голямото предизвикателство?
Познавайки в дълбочина и двете материи – фолкорната и класическата западноевропейска култура, съм наясно че тяхното съчетаване крие в себе си много предизвикателства. Както по отношение на тембровите съчетания, така и по отношение на използването на мелодичните линии, хармонията и баланса. Фолкорните инструменти сами по себе си са нетемперирани, но пак темброво са изключително богати и много наситени с обертонове и тяхното съчетаване с инструментариума на симфоничния оркестър, наистина крие подводни камъни.
Например, това, че се имплантира кавал в симфоничния оркестър, не означава, че той ще звучи органично или че симфоничният оркестър ще си пасне с него. Всичко е въпрос на това какво свири кавалът и как го свири, респективно какво свири симфоничният оркестър и как го свири. Иначе не се получава хомогенна звучност. Най-голямата трудност е именно свързването.
Не всички мелодии, български или балкански, са податливи и подходящи за такава една трактовка, за подобна интервенция.
Необходимо е понякога да се правят промени. Да, една фолклорна песен е като речен камък – тя е абсолютно съвършена. Така че, всяка намеса в нея е много опасна, особено пък със средствата на класическата хармония. И разбира се, тук отпадат всякакви ограничения и правила, които важат за класическата западно-европейска музика, където нещата са строго темперирани. Тук похватите са съвсем други – на ДНК ниво и всяко произведение, което се пише, има свое индивидуално предизвикателство.
В програмата ще участвате не само като композитор и диригент, но и като изпълнител на гъдулка. Разкажете ни за нея и какво Ви дава инструментът, което диригентският пулт и композиторската партитура не могат?
Гъдулката е инструмент, дошъл до нас през вековете от древността. На практика Орфей е свирил на гъдулка. Лира не означава арфа, както сме свикнали да възприемаме, а означава гъдулка. Лирата е предшественикът на гъдулката.
В цяла Гърция гъдулката се налича лира. На остров Крит това е национален инструмент, при това най-популярният. Има и понтийска лира, която е също като гъдулка. Тя пък се употребява най-вече по южния бряг на Черно море, северна Турция, да го кажем, близо до Кавказ. Там маниерът на свирене е съвсем друг. Това е един изключително труден за овладяване инструмент, който няма нищо общо с цигулката, освен лъка. Инструмент с безкрайни художествени възможности и крайно ограничени технически такива, бидейки първично несъвършен и общо взето примитивен.
Но, какво ми дава тя като свиря? Аз много рядко свиря вкъщи сам – повече, за да поддържам форма – примерно преди концерт. С гъдулката на сцената мога да направя неща, които нито като диригент и особено като композитор не мога да си позволя. А именно моментната импровизация и нейната уникалност. Достигал съм до открития на сцената, импровизирайки нещо, което е фиксирано вече като нотен текст. Изпълнението на гъдулка винаги ми е носило много голяма радост.
Времето, в което живеем, често размива идентичности. Може ли съвременната авторска музика, стъпила върху фолклора, да бъде начин една нация да разпознае себе си отново?
С радост забелязвам нещо, което отсъстваше в 90-те години – откривам че има подчертан, засилващ се интерес към фолклора от страна най-вече на младото поколение. Обяснявам си го с това, че е някакъв вид подсъзнателна защитна реакция срещу войнстващата, абсолютно истерична тенденция към глобализация, която аз не приемам.
Ние като народ, носител на много богата древна култура, но като численост много малък, трябва да наблегнем на идентичността си, защото ние с нищо друго не можем да бъдем забелязани.
Така че, за мен композиторът трябва да изразява две неща. Първо – народа, нацията, корените си, рода, племето, от което произхожда. И чак на второ място своята, собствена, лична, индивидуална, неповторима физиономия и образ. Така или иначе, тези черти трябва да носи музиката. А вече от тук нататък, доколко е стъпила върху фолклора, дали само носи белезите му или вътре има цитиране на теми, които са автентични образци, това няма голямо значение.
Така че, дори да се използва фолклорен материал, фантазията, изобретателността, професионализмът, полетът на въображението на композитора, го правят да звучи доста по-космополитно и доста по-универсално, отколкото ако се изпълнява само в автентичния си вид. Това е от една страна идентичност, от друга – космополитност и глобалистичност.
- автор на снимката: Александър Иванов
