Ето какво споделя Даниела Караиванова за премиерата на операта „ТРАВИАТА“:
Какво е усещането да ти поверят ролята на Виолета Валери за 75-тия юбилей на Русенска опера?
Благодарна съм за тази признателност, изпитвам щастие и вдъхновение. Изключително развълнувана влизам отново в обувките на Дамата с камелиите, но и с голяма отговорност, тъй като винаги съм отдадена на сто процента на героините, които изпълнявам.
Този подход са култивирали в мен и моите родители, благодарение на които, аз имам едни от най-ценните и важни уроци за един артист. Заедно с тях е било и моето първо съприкосновение на сцената, а когато започнах работа в Русенска опера – усетих уют и спокойствие, които може да има в едно семейство.
Бях приета изключително радушно от своите колеги, винаги готови на помощ и подкрепа. Това се опитвам да предам и аз на младите колеги.
Брилянта Кеворкян изпълнява ролята на Виолета Валери в първата “Травиата” на 27 ноември 1949 година, после в нея се превъплъщават легенди като Пенка Маринова, а в по-ново време Цветелина Малджанска, Мария Цветкова… Учила ли си се от тези певици и вярваш ли, че е важно да ги уважаваме и ценим, да помним онези преди нас положили фундамента?
Слушала съм записи и много разкази от колеги за Брилянта Кеворкян и Пенка Маринова. Изпитвам респект и се отнасям с уважение към колегите си, защото всяка е оставила отпечатък и своя личен принос с творческия си подход към изграждането и пресъздаването на образа. Учила съм се и ще продължавам да го правя, както от по-възрастните, така и от по-младите си колеги.
Всеки един певец би трябвало през целия си творчески път да се усъвършенства и да извлича от себе си нови нюанси, различни багри от своята душевност, да ги претвори в изкуство и да има стремеж да достигне апогея на своя талант.
Важно е да помним онези, които са проправили пътя, по който ние вървим днес, наша мисия е да продължим традициите и един ден тези след нас да се възхищават на цветята, които сме посяли и да допринасят за развитието на цветната градина със своята личностна перспектива за изкуството.
Ти не изпълняваш тази роля за първи път, какво ще надградиш и ще промениш сега?
От самото начало на своя прочит към Виолета аз се старая да я пречупя през своята призма, с анализиране и вникване в дълбочина към литературата, съпровождаща този персонаж и бидейки основа за либретото на операта.
Препрочитайки романа на Дюма “Дамата с Камелиите”, аз все още преоткривам нови и нови детайли, които могат да бъдат само светлина в търсенето на усещанията, емоциите и състоянията на лирическата героиня, която пресъздавам.
Това ми помага да усетя драматургически музиката по-добре, да намеря и покажа повече от нюансите на гласа си и, за краткото време от началото до края на операта, да извадя на показ цялата любов, която нося към образа на Виолета Валери.
Вече дълго репетираш с режисьора Нина Найденова. Работила ли си друг път с нея и какви са впечатленията ти от нейния подход и концепция?
Когато започнах работа в Русенска опера, Нина Найденова беше поканена да постави “Турандот”. Имах възможност да наблюдавам репетициите и начина ѝ на работа. Още тогава ме впечатли с нейния невероятен нюх. За много кратко време успях да работя с нея в “Любовен Еликсир”.
Харесва ми нейният прочит на Травиата, този сблъсък между героите, различните състояния, успява да те задържи в играта през цялото време. Работи, надгражда, неуморима Нина Найденова!
От други разговори с теб знам, че драматичните роли за теб са по-близки от комичните. Вярваш ли, че и днес в името на любовта си струва да пренебрегнеш себе си и дори да се жертваш?
Да! В драматичните роли успявам да извадя на повърхността емоционалност, която е скрита много дълбоко у мен, да я пресъздам със своята инвенция.
Самата история и драмата на сюжета са много затрогващи за мен… ремарките на композитора, че конкретни моменти трябва да се изпеят през сълзи, това, че либретистът е ползвал фрази от романа без да ги поправя. Харесвам виждането му Виолета да умре в прегръдките на любимия си, някаква утеха е, че може би в последния си дъх е била щастлива, за разлика от книгата, където умира в агония и съвсем сама.
Идеята за безусловната любов – не е фикция и в моите виждания за обич. Как тя ни дава сили да живеем понякога, дори това да е последното, което ни е останало и можем да дадем.
