Някои певци оставят следа не само с гласа си, но и с умението да превръщат всяка роля в завършен човешки образ. Такъв е и басът Петър Найденов – артист, чийто творчески път преминава през престижни европейски сцени и репертоар, обхващащ едни от най-значимите басови роли в оперната литература.
На 7 юни той ще направи своя дебют на сцената на Държавна опера – Русе като Дон Базилио в „Севилският бръснар“ от Джоакино Росини – образ, в който хуморът, интелигентността и умението за внушение се преплитат по блестящ начин. Малко преди спектакъла разговаряме с Петър Найденов за магията на Росини, за живота между различните оперни сцени по света и за онези срещи с музиката, които превръщат всяко представление в неповторимо преживяване.
Маестро Найденов, Вие идвате от репертоар, изпълнен с тежки драматични и философски образи. Какво означава за един бас да „свали тежестта“ и да влезе в света на Росини, където всичко изглежда леко, но е изключително прецизно изградено?
Имам щастието да съм изпълнявал ролята на Дон Базилио в множество постановки на „Севилският бръснар“ – в Операта в Хелзинки под режисурата на Жан Карло Дел Монако, в Линц, в Берген, на Фестивала в Седиер (Франция), в Малта, в Софийската опера, както и в легендарната постановка на Дарио Фо в Кралския театър „Каре“ в Амстердам и Ротердам, наред с много други сцени. Това е роля, която винаги изпълнявам с удоволствие и във всяка нова постановка се стремя да откривам различни нюанси и детайли, които обогатяват изграждането на образа. За всеки бас е истинско удоволствие да се завръща към Базилио и да се наслаждава на блясъка, подвижността и енергията на тази емблематична роля от басовия репертоар. „Севилският бръснар“ е опера, изпълнена с живот и лекота, и винаги е вълнуваща както за изпълнителя, така и за публиката. Зрителите усещат тази жизненост и може би именно затова произведението неизменно се посреща с толкова обич и радост.
Дон Базилио често се възприема като комичен и второстепенен образ, но в него има и манипулация, и влияние чрез слово и музика. Как Вие изграждате тази тънка граница между хумор и власт?
Наистина Дон Базилио често изглежда като комичен персонаж, но според мен той е много повече от това. Вярвам, че Базилио е напълно сериозен и дълбоко убеден в своя разказ за клеветата. Именно тази негова категоричност, подкрепена от изящния текст на арията, създава комичния ефект и поражда забавните ситуации. В образа има наблюдателност и умение да влияе на хората чрез думите и присъствието си. За мен тайната е в това персонажът да не бъде интерпретиран прекалено комично, а да се изгради върху музикалната точност и ритъма, заложени от композитора. Силата на арията „La calunnia“ е именно в това да пресъздаде удоволствието, което Дон Базилио изпитва от начина, по който клеветата може да компрометира някого. Именно там се проявява обаянието на персонажа – в тихата и подмолна власт на човек, който знае как да манипулира.
На 7 юни Вие дебютирате на сцената на Русенската опера в “Севилският бръснар”. След толкова международни сцени – Виена, Палермо, Берген, Тел Авив, Болоня, Триест, Мадрид, Амстердам – как се променя усещането за „дом“ на сцената? Има ли изобщо такова понятие за оперния певец?
С времето човек, посветил се на тази професия, разбира, че понятието „дом“ има много различни измерения и значения. Разбира се, има места, към които се завръщаш с особена емоция – сцени, публики и колеги, с които те свързват важни спомени и значими моменти от творческия ти път. Нашата професия ни учи да бъдем постоянно в движение – между различни музикални и културни традиции, държави и езици. Понякога, когато между артистите съществува истинско доверие, когато певците, диригентът и оркестърът успяват да дишат и творят заедно, дори непознатият театър може да се почувства близък. Всяка публика носи своя собствена енергия и темперамент, а това също променя усещането на сцената. Именно тези различни срещи правят нашата професия толкова динамична и богата. В този смисъл нашият дом е сцената и онзи миг, в който прозвучи увертюрата и всичко останало изчезва. За първи път ще изляза на сцената на Русенската опера и това ме вълнува изключително много.
В биографията Ви се срещат роли като Мефистофел, Филип II и Зарастро – образи на власт, тъмнина и философска дълбочина. Остава ли от тях нещо, което неизбежно влиза и в една комична роля като Базилио, дори когато жанрът е различен?
Всеки образ, който артистът е преживял на сцената, оставя следа и допринася за натрупването на опит и умения за следващите роли. Споменатите персонажи, както и много други от драматичния басов репертоар, принадлежат на съвсем различен драматургичен свят от този на Дон Базилио. Но именно работата върху подобни образи помага на твореца да търси нещо повече от повърхностния ефект. И в Базилио има власт, но тя не се проявява чрез сила, а чрез внушение, интелигентност и умение да влияе на хората. Тази вътрешна психологическа дълбочина е онова, което прави персонажа толкова интересен за изграждане.
„Севилският бръснар“ е опера на светлината, движението и лекотата, но също и на точната конструкция. Къде според Вас се срещат свободата на изразяване и абсолютната дисциплина в гласа на един певец?
Прекрасен въпрос! Според мен именно тук се крие голямото майсторство при интерпретирането на Росини – свободата на изразяване може да съществува единствено върху основата на абсолютна дисциплина във воденето на гласа. Неговата музикална линия на пръв поглед звучи леко и естествено, но всъщност е изградена върху изключителна прецизност – в ритъма, колоратурите, дишането и, не на последно място, в отношението към текста. Когато певецът овладее напълно тази конструкция, тогава идва истинската свобода – възможността да вдъхне живот на музиката по естествен и убедителен начин.
