В българския оперен театър името на доц. д-р Нина Найденова се свързва с онзи тип режисура, която търси не илюстрацията на партитурата, а нейния вътрешен смисъл. Спектаклите ѝ се раждат от диалог между музика и пространство, между историческа памет и съвременна чувствителност, между видимото действие и скритата психология на персонажите. В работата ѝ сцената никога не е просто място на действие, а мисловно поле, в което образът се превръща в знак, а драматургията в морален въпрос.
Новата ѝ постановка на „Риголето“ в Държавна опера – Русе се появява в особено време – между юбилейна памет и реални изпитания за театъра, между оголеното сценично пространство и богатството на Вердиевия свят. Именно в този контраст Нина Найденова открива творческа свобода – минимализмът на сцената среща психологическата дълбочина, а традицията се превежда на езика на днешния зрител. За нея класиката не е музей, а жив организъм, който задава въпроси за властта, отговорността, вината и най-вече за правото на личен избор.
В разговора ни с нея, режисьорката разгръща своя прочит на „Риголето“ като драма за човека, поставен в рамки, наложени от обществото и от собствените му страхове. Тя говори за ролята на пространството като съавтор, за образа като символ, за работата с артистите като процес на споделено мислене и за изкуството като форма на съпротива срещу духовната пасивност. Това е среща с творец, който мисли операта не само като музикален театър, а като етична територия – място, където всеки спектакъл е опит за разбиране на човека.
“Риголето“ често се определя като опера за проклятието, властта и уязвимостта. Коя е основната философска тема, която Вие избрахте да поставите в центъра на предстоящата премиера?
– Режисьорът винаги налага драматургичните конфликти, заложени в едно произведение, един върху друг – тогава, във времето на създаването му и сега, в контекста на „днес“, времето в което живеем. Преплита времето, понякога през векове, за да може зрителят да припознае себе си и ситуациите чрез собствените си преживявания и така да излезе от спектакъла със събудени мисли и чувства. Това, което е сплетено между сюжетния и сценичния разказ на “Риголето” и важно за времето ни днес, според мен е онова усещане, стигащо до протестен „крясък“, срещу това, което кара човека да бъде такъв, какъвто етикет другите му слагат. Другите казват Риголето е „шут“ и той слага маската на шут. Жестокостта и язвителността не са в неговата същност, но той е принуден да жонглира с тях, заради очакванията на другите да се забавляват. Херцогът е „владетелят“ с харизма, власт и безразсъдство в страстта си. Роля, която му е възложена от обществените нагласи и роля, заради която губи своята искреност и не само – губи възможността да обича истински. Джилда трябва да е „примерната дъщеря“, това се очаква от нея. Но в нея кипи любопитството на младата жена и изкушението ѝ да излезе от „догмите“ я убива както морално, така и буквално. Всъщност това за мен е „проклятието“ така силно залегнало в драматургията и на Юго и в музикалния език на Верди. Проклятието е липсата на избор. И ако си позволявам днес да интерпретирам с категоричност тези двама автори – титани на мисълта и човешката емоция, е че липсата на избор ражда насилие и имено с това темата е болезнена до болка и днес. Липсата на избор на Човека поставен в статукво от другите заради политика, власт, обществена йерархия, защо не и за удоволствия и забавления, води до подтискане на емоционалната и личностна свобода. Нещо повече, в знак на собствената си защита и от породените си параноични страхове от очакванията към него, човекът изважда на яве саркастичната си язвителност. Често я превръща не само в жестокост към обществото, но и към най-близките и дори към себе си. Самоунищожава се и духовно и буквално физически – това е житейската логика и логиката на гениалната драма на Верди и Юго, която изкуството ни на сцената превръща в огледало на времето. Напомня ни колко много примери имаме за жестокост и ни кара да се замислим.
Какво означава за Вас Риголето като образ днес – трагичен баща, морален съдник, жертва на система или съучастник в нея?
– Изключителен въпрос. Бих казала всичките тези четири биха издържали проверката на зрителската интерпретация, дори и най-вече в своя синтез помежду си. Но в контекста, в който аз извеждам темата за „липсата на избор“, разглеждам Риголето като Човекът, който носи тежестта на това, че служи на порока и не намира сили да направи друг избор, с което губи и човешкото в себе си. Бих искала да го оправдая и в сценичния разказ създавам такива ситуации, но в същото време той все пак прави избор като избира да убие, макар и чрез друг. Човекът, воден от отмъщението и озлоблението, се обръща срещу самия себе си и в момента, в който е принуден да избере на къде да тръгне, често избира грешния ход. Това е житейски закон, който често забравяме. Отмъщението е равно на самоунищожение.
В този спектакъл Ренесансът не е буквално пресъздаден, а по-скоро психологически и емоционално. Какво Ви дава тази дистанция от историческата буквалност като режисьорска свобода?
– Ренесансът е едно от най-взривоопасните интелектуални събития в човешката история – момент, в който Европа буквално сменя посоката си. Ако Средновековието е свят, подреден около религията и традицията, Ренесансът е експлозия на любопитство, самоувереност и откривателски дух. Човекът е способен да мисли самостоятелно, да търси знание и да се усъвършенства. Това е огромен завой от средновековната представа за човека като малка част от божествения ред. И именно затова Човекът придобива смелостта да търси своят избор и да го отстоява. Ренесансът възхвалява индивидуализма, но реалният човек от XV–XVI век рядко има възможност да избира съдбата си. Свободата е идеал, а не ежедневие. Тя се проявява в текстове, картини, философия – но не и в живота на повечето хора. Тук е и основният драматургичен конфликт в „Риголето“ – героите са жертва на собствените си окови и онази ренесансова дързост при тях не съществува, освен може би в копнежа на Джилда да обича и да премине границите на наложените ѝ окови, както и на Херцога дръзнал да се влюби, но неспособен да отстоява любовта си. За да излезе този драматургичен контраст сме търсили ренесансови похвати във визуалните внушения. С художниците Елица Георгиева /декор/ и Яна Дворецка /костюми/ ползваме буквални цитати от ренесансови картини – пиршеството на плътта като ерос, натюрмортни изображения в живите картини чрез мизансцена на актьорите. Една мебел – маса, на която се разкрива пир в натюрморт от женски тела, и на която придворните разказват заговора си, се превръща в олтар от свещи, положени от опетнената дъщеря на Монтероне, преминава в ложе на похотливостта между Херцога и циганката Мадалена и накрая става лобното място – гроб, на който Риголето оплаква убитата, по ирония от него, собствена дъщеря. Пир – олтар – ложе – гроб. Масата се превръща във визуален образ и сама по себе си отразява ренесансовия похват в търсенето.
Недовъзстановената сцена на Русенска опера е активен участник в спектакъла. Как пространството влияе на режисьорската Ви концепция и драматургичните решения?
– Пространството ражда идеите. В случая точно този аскетизъм на сцената след пожара, оголена и някак си чиста – свободна за наслагвания на очаквания, е рядко срещана възможност. Навлизаме с декора съвсем ненатрапчиво като използваме съчетаването на съвременни похвати, които позволяват трансперантност на всички планове, съчетани с архитектурни елементи на колони и орнаментиката на епохата. Тук основен акцент са костюмите, които са определено с исторически прочит, но изчистени до силует, защото „силуетът – сянка“ е също знак-образ в представлението. Разчитаме и на минималистичното осветление – малкото осветление, което е останало след пожара го осмисляме като концепция. Един лъч в тъмнината, оголените стени на сцената, източника на светлина от множество свещи, сенките по стените са онова, което прави и усещането за драматургично напрежение и липсата на изход – избор.
Неотдавна поставихте невероятна “Травиата” за 75 годишнината на Държавна опера – Русе на сцената на Доходно здание. А сега отбелязваме друг юбилей – 70 години от откриването на сградата на Държавна опера – Русе през 1956 година. Работите отново с екип, с който Ви свързва дълбока емоционална връзка. Как всичко това се отразява на работата Ви?
– Благодарна съм на директора г-н Пламен Бейков, че ме покани да режисирам “Риголето”, една от най-играните и поставяни опери, която ще бъде в поредицата, отбелязващи тази годишнина. Давам си сметка, какво означава за един театър за по-малко от няколко месеца да подготви и представи 3 последователни премиери, балетна, Верди – „Риголето“ и Чайковски – „Евгений Онегин“ – първата постановка, с която е открита сградата на операта. Това е невероятен труд на всички артисти, ателиета, администрация и технически служби, водени от респекта към историята на собствения си оперен театър. Акт, достоен за възхищение, още повече във време, в което културата определено не е приоритет, а напротив – поставена е в ситуация буквално на себедоказване отново, че е важна за изграждане на обществото ни. И аз като режисьор, истински се вдъхновявам да работя с артистите – хор, солисти, балет на Русенската опера – винаги любопитни и всеотдайни в изпълнение на режисьорските решения. Артисти, които загърбват условията и комфорта, за да създават смисъл за публиката си.
Постановъчният екип е добре познат – Елица Георгиева и Яна Дворецка. И двете художнички имат не една постановка на тази сцена. Работата ни няма да е видима освен в картини и в звук, ако в този екип не присъства и невероятния всеотдаен и изклучително взискателен диригент на хора Стелияна Димитрова – Хернани. За първи път работя и с главния диригент Димитър Косев, за когото съм чувала само позитивни отзиви и съм убедена, че неговата музикална интерпретация ще бъде значима за общото решение на спектакъла.
Как насочвате солистите в изграждането на образите – повече към вътрешна психологическа мотивация или към символен, обобщен театрален жест?
– В моите постановки хорът има важен групов образ, на фона на който почти винаги се създава възможност главните персонажи да бъдат с изявена психологическа мотивация. Опитвам се да намеря и режисьорския знак, отново силно характерен за концепциите ми, с който да разкажа цялата история. В случая съм извела само един споменат в операта образ – дъщерята на Монтероне, като го превръщам в основен за драматургичния разказ. Създавам възможност за два огледални образа – Монтероне и дъщеря му, както и Риголето и неговата дъщеря. Двама бащи с обща участ. Внушенията стават по-силни и знакови. Знакът, изведен от логиката на разказа, е важен за мен в оперната драматургия, защото улеснява зрителя при възприемането му на езика на музиката, а и чуждия език, на който се изпълнява произведението. Често помага и за ясна концепция при така сложно завързани интриги в оперното либрето. Тук е мястото да кажа, че артистите – солисти, с които работя, са изключителни професионалисти, навлизат много убедително в образите си, наистина вълнуват и дори в една черна репетиция имаме напълнени със сълзи очи. Вярвам, че Добромир Момеков и Александър Крунев, Борис Луков и Михаил Михайлов, Даниела Караиванова, Момчил Миланов и Глория Пенчева, както и всички останали по-малки, но много важни роли, ще предадат тази актьорска мощ вълнуващо и правдиво пред своята публика.
„Риголето“ е произведение, което публиката познава добре. Как балансирате между уважението към традицията и нуждата от нов, съвременен прочит?
Дълбок исторически и психологически анализ, в който откриваш мотивацията на героите, поставяни в обстоятелствата не само на времето на сюжета, но и времето днес като всичко това навързваш в причинно следствена логика, зададена от самия автор. Това е формулата, която защитава режисьорските търсения. Всичко останало би било самоцел. Режисьорът пренася един емоционален код във времето – емоционалния код на автора и логиката на неговите творчески търсения към публиката. По пътя на емоцията и смисъла няма как и режисьорът, и екипът му, и изпълнителите да не наслагват още емоции и важни за тях послания, но истинското изкуство според мен е когато всички ние служим честно на авторовата идея, защото именно тя е превърнала творбата му в класика и произведение, вълнуващо във всяко едно време.
Какво бихте искали зрителят да отнесе със себе си след края на спектакъла – като емоция, като въпрос или като вътрешно преживяване?
– Разтърсваща драма е операта „Риголето“. Ще има смисъл от нашите послания, ако по някакъв начин успеем да накараме нашия зрител, освен да съжалява съдбата на героите, да приема „проклятито“ не като житейско наказание, а като възможност за намиране на собствения избор – изход. Собствената „справедливост“ е избор, който трябва да търсиш през препятствията по пътя и въпреки очакванията на другите. Но как и дали налагаш тази „справедливост“ на всяка цена и върху/срещу другия, е също избор – най-важният понякога, за твоето съществуване, за твоето добруване като човек.
