Комичният шедьовър на Джакомо Пучини – „Джани Скики“ се завръща на русенска сцена, за да напомни не само за безспорното майсторство на композитора, но и за събитията, които съпътстваха премиерното представяне в Русе.
Премиерата на „Джани Скики“ в Русе на 30 септември 2020 година се случи в изключително смутни времена – момент, в който светът беше изправен пред тежки изпитания, а културният живот преживяваше безпрецедентни ограничения. Освен всичко друго, само няколко месеца по-рано, през лятото на същата година, Русенската опера понесе още един тежък удар – пожар с тежки последици за сцената, който допълнително постави под въпрос бъдещето на театъра. Последици, които и до днес възпрепятстват пълната експлоатация на сцената.
Тогава спектакълът прозвуча като символ на надежда и оцеляване чрез изкуството. Днес, няколко години по-късно, неговото послание остава не по-малко актуално.
Единствената комична опера в творчеството на великия композитор, оживява в едно действие, изпълнено с находчивост и остроумие отново в Русе, но този път на сцената на вече 5 години не работещ на пълен капацитет театър. Създадена по редове от „Божествена комедия – Ад“ на Данте и с либрето на Джовакино Форцано, операта „Джани Скики“ отново е тук да напомни за греховете и за последиците от тях, но този път чрез смях, сатира и ирония, които оголват същата човешка алчност, осмивана от Данте в неговата XXX-та песен.
В низините на човешката душа се раждат демони, които надминават дори най-дивите видения на античните митове. Бясът и злобата не познават граници – те се вселяват еднакво в зверове и в люде, изкривяват образите и обезобразяват същността. Там, където разумът се разпада, където страстта се превръща в безумие, започва царството на сляпата ярост – неудържима, нечовешка, обезоръжаваща. Данте е уловил този мрак с болезнена прецизност и неговото слово ни отвежда в среща със състояния, които разкриват дълбините на ада вътре в самия човек. В „Джани Скики“ същият този мрак е превърнат в комедия – но смехът не отменя истината, а я прави още по-болезнено красноречива.
Колкото повече пренебрегваме и забравяме злочестията на хората около нас, толкова по-големи грехове трупаме спрямо самите себе си. Защото всяко премълчано страдание и всяко отминато с безразличие нещастие се връща като образ от магическо огледало, което издава не толкова жестокостта на света, колкото нашата собствена слабост да се изправим пред него. Може би вече е твърде късно да поправим стореното, а може би все още имаме шанс – стига да имаме смелостта да погледнем в очите онова, което с лекота сме подминали.
Когато едно общество затваря очи пред своите рани, тогава не само човешките съдби, но и всичко безценно и градено с векове потъва в безименни бездни. Данте предупреждава още на прага на Ада: „О вий, кои престъпяте тоз праг, надежда всяка тука оставете.“ Тази загуба на надежда не е само отвъдното наказание, а и земната присъда за едно общество, което е престанало да цени своите творци, общество, чийто морален компас винаги е закован в една посока, но на съвсем различна дименсия, общество, което не се учи от грешките си. Когато пренебрегнем гласа на болката и забравим живителната сила на съпреживяното, остава само тишината на разрухата и отломките на едно неглижирано изкуство.
Но дори в най-мрачните дълбини, където всяка стъпка отеква като падение, остава прозорец към спасение. Данте ни напомня, че след срещата с мрака идва възможността за възраждане: „…В земята долу място се намира, кое далеч от Велзевул стои… и пак видяхме светлите звезди.“ Тези думи носят утеха и увереност, че пътят през страданието не завършва с безнадеждност, а с излизане към светлина. Така и изкуството – колкото и да е пренебрегвано и поругавано или захвърляно в сянка – винаги пази в себе си силата да ни изведе от мрака и да ни напомни, че звездите над нас още светят.
В този дух звучат и думите на режисьорката Михаела Панайнте, която определя представлението като своеобразен манифест за бъдещето на Русенската опера:
„Русенската опера е уникално пространство, носещо огромна историческа и културна стойност. Това е единственото място, където можем истински да поставим „Джани Скики“ в цялата му експресивна сила и емоционална дълбочина. За съжаление, тази паметна сграда е в напреднало състояние на разруха – руина, която по трагичен и ироничен начин отразява съдбата на семейството в операта на Пучини.
Ние вярваме, че е жизненоважно Русенската опера да бъде спасена. Градът има нужда от това културно пространство и наследството не бива да бъде пренебрегвано. Време е местните власти и Министерството на културата да предприемат действия – да започнат сериозен процес на реставрация и обновяване.
Решихме да поставим този спектакъл именно в сградата, в сегашното ѝ състояние, като художествен манифест – като зов за пробуждане и протест срещу безразличието на тези, които носят отговорност за съдбата на този културен паметник.
Време е изкуството да заговори от името на наследството, а нашите гласове да се превърнат в призив за действие.
Русе заслужава жива опера, а не безмълвна руина.“
Режисьор,
Михаела Панайнте
Михаела Панайнте (родена през 1982) е румънска театрална и оперна режисьорка. Pаботила е с впечатляващ набор от творци както в Румъния, така и в чужбина. Тя е автор на множество радикални сценични адаптации, включително „Столовете“ от Йожен Йонеско (във фабриката за столове „Antares“, Клуж), „Процесът“ от Франц Кафка (Националния театър в Клуж), „Низина“ от Херта Мюлер (Театър „Vasile Alecsandri“ в Яш), „Книгата на Елдерли“ от Силаги Домокос (Унгарски театър в Клуж), операта „Джани Скики“ от Пучини (Държавна опера-Русе), „Селска чест“ от Пиетро Маскани (Унгарска опера в Клуж), „Бохеми“ от Джакомо Пучини (Държавна опера Одеса – Украйна), „Мефистофел“ от Ариго Бойто (Държавна опера-Русе), „Човешкият глас“ от Франсис Пуленк (Transit House, Клуж), „Йона“ от Марин Сореску (Солни мини Turda) и „Medio Monte“ (Baia Mare Artists’ Colony). Експерименталната работа на Панайнте често се развива в нетрадиционни пространства и съчетава интереса към визуалните изкуства с материалното и формите на пърформанс, базирани на движение. Панайнте често работи с млади артисти и обществени групи за пърформанс. В настоящия момент работи върху своята докторска дисертация, посветена на формата на пърформанса в Университета в Тимишоара.
