Любимецът на русенската публика Стоян Стоянджов ще чества с празничен концерт 40 години творческа дейност в Русенската опера. На 26 септември (петък) от 19:00 часа в зала „Филхармония“ можете да се насладите на неговия талант и неподправена артистичност. Под диригентството на маестро Димитър Косев, заедно със свои колеги и оркестъра на Държавна опера – Русе, той ще представи една интересна и завладяваща програма.
По този повод Диана Димитрова разговаря с колегата си Стоян Стоянджов – пример за всеотдайно присъствие в живота на Русенския оперен театър.
Русенската опера изпълни 75 години през изминалия сезон. А Вие свързвате живота си с нея преди 40 години. Помните ли как започна всичко?
Това са спомени, които остават за цял живот. В Русенската опера започнах като солист на 14 септември през 1985 година. Тогава назначението на солистите ставаше чрез конкурс. След като издържах такъв през юли месец, на 14 септември в трудовата ми книжка е записано, че съм назначен в Русенската опера.
Оспорван ли беше конкурсът?
Да! Тогава в „Държавен вестник“ се обявяваше бройката в определен оперен театър, в случая – Русенския. Явиха се 30 души и беше доста оспорвана надпревара. После трябваше бързо да вляза в роля, защото един от колегите заминаваше за чужбина и бе необходимо някой много екстрено да влезе в ролята на Маркиз Д’Обини. И така, на 27 септември излязох на сцена в операта „Травиата“, постановка на акад. Пламен Карталов. Тогава много ми помогна Пенка Маринова, светла ѝ памет. Тя беше при нас помощник-режисьор – изключително ерудиран човек, с много мило и добро отношение към артистите, особено към младите.
Проблем се оказа, че колегите бяха „обръгнали“ в тази постановка. Всеки си знаеше какво и как да прави и не идваха на репетиции, защото имаха много други задачи. Наложи се Пенка Маринова да слага столове по сцената и да ми казва: „Това е Баронът, това е Докторът, това е Виолета“ и т.н. Така около 10 дни работихме със столове. Диригент на постановката беше маестро Георги Димитров. Получи се много добър спектакъл и това беше първият ми атестат, че в Русенската опера ще се справя. И публиката ме хареса, така че потръгнаха нещата с дебютната ми роля на Маркиз Д’Обини.
Темата за приемствеността винаги ме е вълнувала – уважението и почитта към тези преди нас. На кого сте особено благодарен за изграждането Ви като оперен артист и като човек?
Не мога да посоча едно единствено име – толкова доброжелателни бяха колегите тогава. В един оперен театър, както и в театъра изобщо, има доста противопоставяния, особено при разпределение на роли. Покойният Павел Герджиков казваше: „Нова постановка – нови приятели и нови врагове“. Но това, което на мен ми направи много силно впечатление, когато постъпих, беше, че всичко протичаше изключително отборно. Всеки помагаше.
Имаше колеги, които не се ползваха с добра репутация като хора, но като професионалисти бяха много добри. Дори и те понякога са ми помагали. Така че започнах първите си години в една много добронамерена обстановка.
Няма да забравя първия момент в операта, когато се чудех в коя гримьорна да вляза, и покойният Никола Абаджимаринов каза: „Стоянчо, ела при мен“. Той ме взе под крилото си, покани ме в неговата гримьорна. Бяхме учили сценичен грим в Музикалната академия, но не бях достатъчно усъвършенстван. Колето ми помагаше, покойният тенор Иван Стоев – също. Имах много доброжелателни колеги и се чувствах изключително добре поради тази причина.
Доколкото помня от предишни наши интервюта, Вие сте родом от Странджанския край. Как се случи така, че се оказахте именно в Русе, доста далеч от родното си място?
Пътят ми премина през много места. Завърших музикалното училище в Стара Загора. След това отбих военната си служба в ГУСВ – Строителни войски. Ще отворя една скоба – там много ми помогна фактът, че освен като хорист се изявявах и като солист понякога. Бях нещатен актьор и ефрейтор – началник помещение. Натрупах много опит, а след като отбих военната си служба, ме приеха в Консерваторията. Веднага след това кандидатствах в Русенската опера.
Малко хора са така праволинейни в живота и успяват да останат на едно единствено място цели 40 години. Не сте ли мислили през това време за промяна?
Имаше моменти, когато се случваха катаклизми в операта – смяна на обществен строй, смяна на ръководства… Такива едни „безсребрени“ времена (те не, че някога са свършвали). Имало е моменти, когато съм бил на ръба да си потърся или друг оперен театър, или друго поприще.
Какво Ви задържаше?
Това, че ще ми липсва операта, атмосферата, публиката… Малко банално звучи, но така беше. Тези мисли винаги са били мимолетни. Обичам си професията и не мога да си представя да работя нещо, което не харесвам.
Всъщност от кога пеете и кога разбрахте, че искате да бъдете именно оперен певец?
Първото ми влюбване в операта се случи, когато бях в първи или втори клас. Гледах „Кармен“ в Старозагорската опера. Не че детската глава разбираше от любов и страсти. Може би музиката, може би сцената – всичко това попи в моята детска душа. Беше едно невероятно изживяване, запомнящо се за цял живот. Оттам нататък започнах да осъзнавам полека-лека, че имам и добър глас. Участвах в хорове, в училищни тържества с мои рецитации. И така стигнах до Старозагорското музикално училище „Кристина Морфова“.
Вие изграждате роли във всички жанрове – опера, оперета, мюзикъл. Силен сте и в кантатно-ораториалния жанр. Къде обаче се чувствате най-комфортно?
Най-комфортно се чувствам в сценичните жанрове. Моето вътрешно „аз“ има силна артистична насоченост и там усещам, че съм в свои води.
А коя е ролята, която Ви изразява най-достоверно Вас самия като човек и личност?
Тази, която особено се доближава до мен като човек, може би е Папагено. Той е един такъв добродушен, честен, мил с всички, добронамерен. Затова правя паралел със себе си.
Ако имате възможност да започнете отново живота си, да се върнете назад с машината на времето, бихте ли променили нещо?
Всеки има какво да променя. За съжаление – или по-скоро за радост – няма такава машина. Така че приемам нещата като даденост и продължавам напред. Човек се усъвършенства, човек търси себе си, смисъла на живота… Малцина са го намерили обаче. Опитваме се да докоснем това „пиленце“ високо над нас и само гениите са успели да го хванат.
Има ли роля, за която все още мечтаете?
Много са! Една от ролите, с които се разминах, е силно драматична и би паснала на моя натюрел – ролята на Скарпия. Не посмях, не намерих сили за нея като че ли. Това е първото, което ми излиза като неосъществена мечта.
Какво си пожелавате след 40 години на сцената?
Това, което всеки човек би си пожелал – здраве за себе си, за семейството, за приятелите. Пожелавам си икономическата обстановка в страната да се подобри за културата, защото губим много таланти поради факта, че не се инвестира достатъчно в бъдещето на нацията. Много родители не позволяват на талантливите си деца да посещават уроци по музика, защото знаят с какви заплати ще влязат в живота след това. Това е една от основните пречки мнозина талантливи хора да не се занимават с изкуство. А ако все пак се занимават, търсят пътя към чужбина, където са по-добре заплатени.
Това са тъжните неща от живота. Хубавото за мен е, че 40 години съм на тази сцена, усещам енергията на публиката, трансформирам я в образите, които изграждам, връщам я – и пак я получавам, но стократно повече. Публиката е нещо невероятно. Знаеш целта, за която си се родил и за която работиш. Удоволствие е да работя и с колегите си. Да съм жив и здрав! Всеки си има определен потенциал и заряд. Когато свърши моят заряд, ще сляза от сцената с удоволствие.
СТ. СТОЯНДЖОВ – 40 Г. ТВОРЧЕСКА ДЕЙНОСТ
Снимка: Архив на Държавна опера – Русе
