На 9 март се навършват 100 години от рождението на проф. Константин Илиев. Той е един от най-значимите съвременни български композитори, творчеството му се свързва и с така наречения „български музикален авангард“. През 1946г. Илиев завършва ДМА (дн.НМА). Учи композиция при проф. П. Владигеров, дирижиране при проф. Марин Големинов и цигулка при проф. Вл. Аврамов. Специализира в Пражката академия за музикално изкуство дирижиране при проф. В. Талих и композиция при Я. Ржидки, посещава заниманията по четвърттонова композиция на проф. Алоис Хаба (1946-47). Пише в различни жанрове: опери, балет, кантатно-ораториални творби, симфонии и други произведения за симфоничен оркестър, Tempi concertati за инструментални ансамбли, струнни квартети, камерно-ансамблова и солова музика, филмова и театрална музика.
След завръщането си в България през 1947г. основава Държавен симфоничен оркестър (ДСО) Русе (1947-48г.), след кратко прекъсване поема поста Главен диригент на ДСО и Народна опера Русе (1949-52). От 1967г. е професор по оркестрово дирижиране в НМА (БДК). Работи във Варна, Добрич и София.
Aвтор е на три книги, статии и студии.
В културата на Русе, варираща в един широк творчески диапазон, ме интересуват предимно онези акценти, оформили непреходния облик на града на „свободния дух”.
Защо кръщавам рубриката ”канон”? Склонна съм да разглеждам канона като принцип за създаване и укрепване на колективната идентичност. Културният канон притежава всичките особености и предпоставки за своето „учредяване” по принципа на утилитарната /обществено полезната/ избирателност.
Дарбата е мощ, талантът – мярка.
„Не всички звани са призвани”. Просперитетът на нацията зависи не от броя на умните хора, а от мястото им в системата от ценности. Наскоро чух по радиото /за кой ли път/ да се говори за „елита на интелигенцията”. Въпросите, свързани с елитите, никога не са ме занимавали особено. Но отдавана се опитвам да си отговоря какво се разбира под „интелигент”. Запомнила съм смътно една дефиниция: „Интелигент е човек, който създава мнението си без да трябва да чете уводната статия на вестника и без да се влияе от обществените настроения…”
Когато пишеш за Константин Илиев, първо е с огромен респект към личността и делото му, а след това и неминуемо свързваш името с авангардността в музиката и в изкуството, което създава и като диригент, и като общественик, освен като композитор.
Смътно си спомням за скандалите и настроенията при изпълнението на творбите на така наречените композитори – авангардисти. Тук не бих се осмелила да ви занимавам с качествени оценки на „авангарда”. Но най-общо казано си спомням, че то служеше за лепене на етикети – от „некадърник”, през „формалист” и „декадент”, до „атоналист”. Макс Фриш пита своя приятел Брехт – и той обвинен във формализъм, „Какво значи да си формалист?”. Брехт му отговаря: „Просто някой те мрази” /цитирам стенографски по „Дневници” на Макс Фриш/.
В България се появява в един момент в средата на XX в. един такъв „формалистичен авангард” в лицето на Константин Илиев и Лазар Николов, следвани по-късно и от Васил Казанджиев и Иван Спасов.
Тогава младият К. Илиев /на 23-24 години/ притежава и бонуса да бъде диригент, т.е. да има и собствена трибуна. Това най-общо казано значи, че ако има собствено мнение може да го изразява. При това вече е и един от първите лауреати на Димитровска награда /ΙΙΙ степен – за музикалното ръководство на операта „Продадена невеста” в Русе, и втори път през 1959 г. „като изпълнител на симфонични творби”/. И така „Свободата да присъстваш в културата не се измерва в съгласието ти с властовите измерения на културата, а със смелостта да изявяваш себе си извън тях” /думи, казани за писателя Йордан Вълчев – известен с мемоарите си за концлагера „Куциян“, репресиран преди 1989 г. и нашумял след промените/.
Тук бих искала да припомня на знаещите, чели „исторически” факти, и на останалите, запознати с фактологията и изобилните „интерпретативни” текстове, „историческото време”, в което се роди „авангардът” в лицето на К. Илиев. Казано с други думи, събитийно: Най-напред Ньойският договор /1919/ е една от най-трагичните страници в нашата история, довел до Втора национална катастрофа. Точно през 1919 г., на 23 април, се осъществява и първата оперна постановка в Русе. Това е операта „Камен и Цена”. От това време е и създаването на дружеството „Съвременна музика”, където се водели дискусии за Българския музикален стил.
После идва 9.ΙX. като символ за началото на „нова епоха”. Онова, което се случва след тази дата е „историческата” канава, върху която се появява българският авангард. През 1948г. излиза и прословутото Ждановско постановление, което посочва и конкретния враг КОМПОЗИТОРИТЕ – ФОРМАЛИСТИ[i]. Започва т.нар. „борба с формализма”, което означава тотално очерняне на всички творци, които се отклоняват, макар и на милиметър, от официално наложените догми за това как трябва да се прави изкуство. Подобни „прегрешения” през втората половина на 30-те години в СССР са означавали не просто проблеми в работата. Подобни прегрешения много често се наказвани с разстрел. Тук визирам такива имена като Шостакович, Прокофиев, Хачатурян, Мясковски и др.
В тези години на музикалната карта на България се раждат и Русенски симфоничен оркестър (1947) и Русенска опера (1949). Откриването им е отражение на политиката на комунистическата партия да контролира културните процеси в страната. И въпреки това тогава 25 годишният К. Илиев си позволява да изпълни за първи път в България Симфония № 5 на Шостакович (10 септември 1949). Каква дързост се изисква да прескочиш Ждановското постановление, и всичко това, което се е случвало в Сталинска СССР, и което се е копирало дословно по това време в България.
Операта на Джузепе Верди „Травиата” е първата премиерна постановка на новосъздадения оперен театър. Именно с този любим и до ден днешен спектакъл започва четиригодишният престой на К. Илиев в Русе. „Четиригодишният престой в този град има огромно значение за моето развитие като диригент и композитор”. Така лаконично К. Илиев обобщава значението на Русенските години в творческата си еволюция – кратък, но много интензивен период. От 1949 до 1952 г. той е главен диригент и на Държавния симфоничен оркестър и на операта.
За периода 1949-52 г. Русенският симфоничен оркестър изнася 40 програми. За един млад оркестров състав, който тогава участва и в оперните спектакли, това количество е впечатляващо и показва мащабите на дейността на К. Илиев, особено като се има предвид и репертоарната му политика. Наред с Бах, Хендел, Хайдн, Моцарт, Бетовен, Шуберт, Вебер, Менделсон, Брамс, Мусоргски, Римски – Корсаков, Чайковски, Дворжак, Цезар Франк, Берлиоз, Вагнер, Рихард Щраус, Шостакович /впрочем този списъкът е респектираш не само за млад оркестър, но дори и за днешния русенски оркестър/. Както се вижда в репертоара е включена и музиката на XX в. Присъства и музиката на българските композитори Петко Стайнов, Панчо Владигеров, Веселин Стоянов, Димитър Ненов, Марин Големинов, Георги Тутев, Лазар Николов, младият тогава Васил Казанджиев, както и негови собствени композиции. Както сам отбелязва К. Илиев, той е провеждал „предварително начертана програма за въвеждане на русенската публика в съвременната музика”. Намеренията му са ясни: да се възпитава вкусът на младия слушател. Не случайно и през 1951 г. оркестърът е награден със специалната награда на Съюза на българските композитори за „най-добра интерпретация на българска симфонична музика”.
Прохождането на Русенската опера, разбира се е по-трудно от това на оркестъра. Както по-късно самият К.Илиев отбелязва, много от хората в града в началото на 1949 г. не са си давали сметка каква предварителна подготовка и усилена работа е необходима, за да се случи едно оперно заглавие. Затова и първият оперен спектакъл „Травиата” е на 27.11 1949. До април 1950 г. тя има 40 представления и то при пълни зали. Освен „Травиата” в рамките на около три години и половина К. Илиев осъществява още четири оперни заглавия „Мадам Бътерфлай”, „Дон Паскуале”, за която критиката специално отбелязва ролята на диригента, „Продадена невеста” и „Риголето”.
Въпреки прекомерната си заетост като главен диригент на симфоничния оркестър и на операта, К. Илиев активно композира, полагайки началото на новия стил в своята музика. Всъщност по това време точно Русе се превръща в градът, който за първи път се среща с българската „Музика нова”. Именно тогава се раждат произведения, които разкриват новите стилови белези в музиката му, проправяйки нови пътища в българското музикално творчество. Основните произведения, които К. Илиев създава в Русе са: Дивертименто за оркестър ( 1949), Concerto grosso за струнен оркестър, пиано и ударни (1949-1950), Симфония № 2 (1951-февруари 1951), Струнен квартет № 2 (1951-1952), както и голяма част от вариациите за симфоничен оркестър (1952-1953). Заедно с това, именно в Русе К.Илиев прави премиера на две произведения на Лазар Николов – Първият клавирен концерт, със солист самият Л.Николов (20 ноември 1949) и Концерт за струнен оркестър (30 ноември 1951). Тези премиери стават и причина за ожесточени критики по отношение на пътя, който е избрал Константин Илиев, както и Лазар Николов. Но именно Русе е мястото, където са прозвучали първите опуси, начертали новото течение в българската музика.
През 1952г. К.Илиев напуска Русе, за да заеме мястото на главен диригент на Държавен симфоничен оркестър във Варна, а след четири години става главен диригент на Софийска филхармония, където с прекъсвания е до пенсионирането си през 1984 г. До края на своята диригентска кариера К. Илиев не прекъсва връзките с Русенска филхармония, както и с Русенска опера.
В Русе завършва и пътят на Константин Илиев като диригент – на 15 януари, по-малко от два месеца преди неговата кончина (6 март с.г.), той дирижира Юбилейния концерт на Русенска филхармония по повод 40-годишнината на оркестъра. По-голяма част от програмата на този концерт е същата като тази от първият концерт на оркестъра от 4 януари 1948 г., който е и първият концерт на самият К. Илиев. Така Русе става градът, който поставя началото и края на забележителната му творческа кариера.
1.03.2024
д-р Аделаида Якимова – Фурнаджиева
гр. Русе
