ПЪРВА СЦЕНА

Съдбата ни е предопределена от Вечната Жена. Тя е видима и невидима, тя е сянка, тя е слънце, тя е любима, тя е майка, тя е желана, тя е търсена и очаквана. В утробата на своето присъствие в живота, тя носи със себе си раждането и смъртта, спасението и гибелта – тя разпалва и потушава пожари. Тя е Пандора.

ВТОРА СЦЕНА

Виктор. Артист в театъра, артист в живота. Смешен човек – винаги весел, винаги в настроение, човек, който сякаш не ходи по повърхността на земята, а крачи на една педя над нея. Той е малък, не особено красив, но ходейки по света по този свой си начин, по-различно вижда ввсичко, което се случва около него. Той вижда повече отколкото виждат другите. Виктор е винаги весел, разсмива всички. Но когато остане сам, той е тъжен и мечтателен. В него гори пожарът на онази дързост, която го води по опасни и непредвидими пътища. Може би защото обича живота, той винаги носи със себе си един малък фотоапарат и документира всичко, което го впечатлява. Останал сам със себе си, той е самотен, пуст и празен. Веселият човек…

ТРЕТА СЦЕНА

След Виктор неотстъпно тича влюбена в него жена – Аманда. Тя е влюбена в него или в представите си за него, които я карат да мисли, че наистина го обича – все едно – тя го следва като сянка. Влюбената Аманда е обнадеждена – вероятно ще спечели вниманието на Виктор и ще се зарадва на неговата благосклонност, но малкият смешен човек има далечен хоризонт на своите мечти, на своите желания. Той отдавна е забелязал и е необратимо привлечен от черната, но прекрасна сянка на Пандора.

ЧЕТВЪРТА СЦЕНА

В обърканото, но стремглаво тичащо в своите необясними посоки общество – изпъква черната сянка на Пандора. Всеки, също както и тя, носи своя стар и протрит куфар, наследен от родителите и от предците. Във всеки куфар всеки носи своя скрит собствен порок, собствените си спомени, личната история, собствения пожар. Вътре тлеят пожарите на страстите – изкушения, желания, отвращения, страхове… А най-отдолу, на дъното лежи надеждата. Тя често остава там незабелязана, забравена.

Виктор желае Пандора. Тя е недостижима, неразгадаема, изненадваща, невярна, непостоянна…

Крадец се опитва да открадне куфара на Пандора. Виктор възпира крадеца. Във възникналия конфликт куфарът на Пандора се открехва и от него политат в свободното пространство всички изкушения, страсти и грехове. Те сякаш „заразяват“ въздуха с изкушения и зареждат пространството с тревожно напрежение.

Открехнатият куфар на вечната Пандора предопределя съдбата на малкото общество на сцената. Всички реагират на това събитие. Виктор спасява куфара, затваря го в опит да спаси малкото общество и го връща на примамливата Пандора.

ПЕТА СЦЕНА

Горда и независима, Пандора сякаш проявява благосклонност към малкия човек. Тя го изкушава още повече със своето внимание, с ласки и страст, тя завинаги застава в неговия ум и в сърцето му, откъсва го от Аманда. Любовни сцени, в домовете на хората. Такива са и Пандора-Виктор-Аманда, и още две любовни двойки – Първата е конфликтна, непостоянна, капризна, а Втората – символ на хармонията, сливането и пълното отдаване и разбирателство.

ШЕСТА СЦЕНА

Обществото дебне и наблюдава личното пространство и живота на всеки един от хората, които го съставят. Всеки, който е различен, е набелязан – той внася неспокойствие, тревоги, разпалва тлеещи пожари. Никой няма право да се отличава, никой не може доброволно да изостави обществото, което го обгражда. Обществото не обича тези, които се открояват, осъжда ги пъ своите закони на отстраняване и на унищожение.

СЕДМА СЦЕНА

Ревност, сласт, егоизмът на стремежа за притежание на другия и бягството от капаните на зависимостите – всичко това свързва мъжа и жената на тази двойка. Една-единствена дума – Страст – определя характерпа на тази двойка.

ОСМА СЦЕНА

Мъжът и жената на тази двойка са съединени от взаимното доверие, от кротостта на разбирателството, от красотата на общението – всичко това носи названието, определено с една-единствена дума – Любов.

ДЕВЕТА СЦЕНА

Игра на ластик. Детството гори в нас до хладните дни на старостта.

ДЕСЕТА СЦЕНА

Самотна, изоставена, Аманда е забравена и от бездушното общество, което я обгражда със студенината на безразличието.

ЕДИНАДЕСЕТА СЦЕНА

Виктор потъва в бездната на Вечната Пандора.

ДВАНАДЕСЕТА СЦЕНА

Самотен, Виктор е останал само с мечтите си за непостижимата любов на Пандора. Той все още вярва на идеалистичните си очаквания за това как малкото общество ще заживее в хармония и ще забрави за тежестта на своя наследствен багаж, грижливо събиран от поколения в старите протрити куфари. Той е на предела на своето търпение, на предела на силите си. Смешен пред другите от обществото, сега, когато е сам, Виктор дава свобода на страстта си, на протеста си.

ТРИНАЙСЕТА СЦЕНА

Внезапен вой на сирени оповестява края на привидно безметежното съществуване на обществото във фалшивата хармония и демонстративното единство. Обществото се самовзривява в непотушимите пламъци на експлозията на войната.

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА СЦЕНА

Остава ни само небето – небесният покров е чист и само облаците все още крият мрачните спомени от войната. Пандора е черната сянка на Жената, която ражда и ще продължи да ражда воини, подготвени за самоунищожение. Тя броди самотна измежду малките могилки, под които лежат нейните деца. Самотни и безстопанствени, куфарите на всеки един от загиналите са изхвърлени на волята на произволните течения… Войната е превърнала света в бунище.

ПЕТНАДЕСЕТА СЦЕНА

Хората вървят в конвеир. Касандра е първата, която казва нещо свое, нещо, което не може да задържи в себе си. Всеки има своето послание, което е свързано с пожарите, които горят в него, със света, с театъра, изпепелен от пожара на самоунищожението. Продължават и останалите – накрая всички говорят едновременно. Времето не е достатъчно…

ШЕСТНАДЕСЕТА СЦЕНА

Около Виктор пространството се стеснява, притиска го, той е притиснат от обществото, което го доближава застрашително, не му позволява да си поеме дъх. Надеждата, остава забравена на дъното на съзнанието, на дъното на сърцето. Светът сякаш не може да понесе това, не издържа, самозапалва се. Виктор гори.

СЕДЕМНАДЕСЕТА СЦЕНА

След пожарите на самоунищожението, има сили, има хора, които започват наново да строят всичко, което само допреди малко е било безмилостно и безотговорно унищожавано. С усмивка животът трябва да продължи…

ОСЕМНАДЕСЕТА СЦЕНА

Пандора е самотната, фаталната, желаната от всички и не приетата от никого, Вечната жена. Свикнала е със самотата си, станала е неестествено силна и неподвластна на никого и на нищо. Такава тя вижда себе си в огледалото на своя живот.

ДЕВЕТНАДЕСЕТА СЦЕНА

„Белият“ валс. Оптимистичен финал, валс за всички, поглед към бъдещето.

Първо изпълнение: 7.06.2024, Русе, Сцената на Държавна опера-Русе

Либрето и хореография – Н. Осипова, Сценография, мултимедия и костюми – Еслица Попова.

„ПОЖАР“ се случва в един особено критичен момент от историята на нашия оперен театър – в навечерието на неговия 75-годишен юбилей, когато той е без възможността да използва своя дом, своята зала, в която е творил своята история в продължение на почти осем десетилетия.

Музиката на Дмитрий Шостакович от неговите симфонии и балети най-пълно отразява настроението, което спектакълът носи. Модерната алтернативна балетна постановка показва какви „пожари“ горят в човешките души на тези, които са обрекли себе си на театралната сцена. „ПОЖАР“ е един експеримент, който дава пълна свобода на двама интересни творци – свързаната с авангардното изкуство на Франция – хореографът Наталия Осипова и художникът Еслица Попова.

Всичко оживява на изстрадалата сцена на Русенската опера. Сцена-история, сцена-спомен, сцена-памет – за страстните пожари, изпепелили нейните артисти през десетилетията – пожарите на любовта и ревността, пожарите на славата и завистта, пожарите на сляпото подчинение и на протеста, пожарите на работохолизма и всеотдайността. Пожари, които тлеят или буйно изгарят, пожари, които ни поглъщат, пожари, от чиито пепелища неизменно възкръсваме със силата на надеждата.

Спектакълът „ПОЖАР“ е и отражение от световните пожари на настоящия ден – войни, бягащи бездомни хора, политически авантюри и задкулисие, потъпкване на морални, етически и естетически ценности, чиито носители се явяваме и ние чрез нашето изкуство.

Със спектакъла „ПОЖАР“ Русенската опера търси съмишленици, очаква нови приятелства, надява се на подкрепа. Подкрепа и единомислие – в името на доброто, красотата и изначалните ценности, които са привилегия на Европейската цивилизация, чиито посланици сме ние, хората на музикалното и танцовото изкуство.

Освен личен зов за помощ, спектакълът е едно предупреждение към обществото, дори към целия свят – предупреждение от хора, които преживяха самоунищожението от своя собствен пожар.