В навечерието на премиерата на „Евгений Онегин“ в Държавна опера Русе разговаряме с диригента на постановката за онези невидими пластове в музиката на Пьотр Илич Чайковски, които превръщат една опера в дълбоко лична изповед.
За баланса между интимността и симфоничното звучене, за работата със солистите и за онова, което остава „между нотите“ – разговор за музиката като преживяване, а не просто като спектакъл.
„Евгений Онегин“ често е определяна от самия Чайковски като „лирически сцени“, а не като традиционна опера. Като диригент, как намирате баланса между интимната психологическа изповед на героите и голямото симфонично дихание на оркестъра?
Балансът всъщност е заложен още в самата партитура. Чайковски много точно е определил творбата като „лирически сцени“, защото драматургията се корени преди всичко в чувствата на героите. Реално, ако изключим дуела, действието е минимално – всичко се случва вътре в героите.
Симфонизмът на Чайковски е изключително органично вплетен във вокалните линии. Оркестърът не доминира, а диша заедно с певците. Най-голямото предизвикателство е тази хомогенизация – всичко да се превърне в една обща, жива материя. Това изисква време, защото не става дума просто за научаване на партиите, а за изграждане на общо звучене и дълбочина.
В центъра на операта стоят теми като пропуснатият шанс, съзряването и цената на късното прозрение. Когато работите върху партитурата на Чайковски, откривате ли в нея нови философски пластове, които променят начина, по който изграждате музикалната драматургия?
Всеки път, когато се връщам към тази партитура, откривам нови неща. Това е естествен процес – ако диригентът не намира нищо ново, значи самият той не се е развил. Промените не са толкова в основната драматургия, която е много ясно изградена от Чайковски, а по-скоро в детайлите – в нюансите, в малките акценти, в различната драматургична „сянка“ на определени моменти. Най-важното остава да бъдеш честен към нотния текст и да следваш това, което композиторът е написал, без излишни отклонения.
„Евгений Онегин“ изисква изключително фина психологическа игра от солистите. Каква е ролята на диригента в този процес – повече водач, партньор в диалога или още нещо?
Ролята на диригента е всичко това едновременно. Той е и водач, и партньор, но преди всичко е обединител. Диригентът трябва ясно да комуникира с певците – да обясни какво търси като изразителност, какъв контекст, какви темпа, какви паузи. Особено важен е текстът – Чайковски е бил изключително внимателен към връзката между музика и слово.
В крайна сметка всеки изпълнител е индивидуалност със своя интерпретация, а задачата на диригента е да събере всички тези емоции в едно общо цяло, което да въздейства като един организъм.
Чайковски създава музика, в която руската душевност и европейската музикална традиция се преплитат. Къде според Вас се намира емоционалното ядро на тази партитура?
Емоционалното ядро е именно в това съчетание. Чайковски използва формите на западноевропейската класика и романтизъм като структурен „скелет“, върху който изгражда своята изключително богата руска мелодика. Тези два пласта не си противоречат – напротив, те са напълно хомогенни. От една страна имаме руската емоционалност и мелодичност, а от друга – строгата логика на формата.
За диригента е ключово да мисли музиката в перспектива – да проектира развитието ѝ далеч напред, а не да се фиксира само в красивия момент. Музиката е изкуство във времето и смисълът ѝ е в цялостното движение от начало до край.
В спектакъла участват солисти, хор, балет и оркестър на Русенската опера. Кое е най-голямото предизвикателство за Вас при изграждането на общото музикално и драматургично дишане между всички тези елементи?
Най-голямото предизвикателство е времето за репетиции и постигането на истинско качество. Когато има добри солисти, хор, оркестър и балет – какъвто е случаят с Русенската опера – основният въпрос е как всичко това да се превърне в единен организъм. Това става само чрез системна, методична работа.
Работим стъпка по стъпка, педантично, за да изградим общо дишане. С достатъчно опит и с подкрепата на целия екип е възможно да се стигне до убедителен и въздействащ резултат.
Ако трябва да отправите послание към публиката преди премиерата – какво бихте искали зрителите да „чуят“ отвъд красивата музика на Пьотр Илич Чайковски?
Бих искал публиката да усети не само красотата на музиката, а нейната дълбочина – човешките емоции, изборите и последствията от тях. „Евгений Онегин“ не е спектакъл на външно действие, а на вътрешни състояния. Ако зрителят си тръгне с усещането за тази вътрешна истина и с размисъл за пропуснатите възможности и цената на времето – тогава музиката е достигнала отвъд звука. Благодаря Ви за вниманието!
