Вълнуваща човешка история, която с музиката си докосва хората право в сърцето, разказва Джакомо Пучини в операта си “Джани Скики”. Контрасти и обрати, които ще приковат интереса на публиката в неделната вечер на 5 октомври от 19 часа в залата на Русенския оперен театър.
След пет години отново в афиша на Държавна опера – Русе, е една рядко изпълнявана оперна творба, поставена от румънската режисьорка Михаела Панайнте с много страст и дълбоки послания за ценностите в живота.
Радвам се да Ви видя отново в Русенската опера. Спомням си добре, когато поставихте „Джани Скики“ през 2020 г. В условията на пандемия премиерата на операта беше символ на надеждата и оцеляването чрез изкуството. А сега, какво ще бъде посланието на това представление?
Наистина съм поласкана да се върна в Русенската опера. Тук се чувствам като у дома си. Смятам всички колеги от Русенския оперен театър за част от моето семейство. Благодаря на директора г-н Пламен Бейков за поканата да пресъздам тази толкова скъпа за мен опера. Вярвам, че посланието остава същото – в един корумпиран, гротескен свят, в един съвременен дантевски ад, в който живеем, може би само любовта, приятелството и добротата все още могат да ни дадат смисъл.
Премиерата на „Джани Скики“ се състоя на сцената на Доходно здание. Този път обаче тя ще бъде изпълнена на нефункциониращата пълноценно сцена на Операта. Защо направихте този избор?
Русенската опера е наистина специално пространство, изпълнено с история и културно значение. Само тук успях да изведа Джани Скики на сцената в цялата му изразителна сила и емоционално напрежение. За съжаление, тази сграда – историческо наследство, е в сериозно състояние на разруха, руина, която по обезпокоителен и ироничен начин отразява моралния и човешки упадък на семейството от операта на Пучини, което в много по-широк смисъл представлява света, в който живеем.
Как се справяте с трудностите, които възникват поради неблагоприятните условия на нереновираната сцена?
С много въображение, креативност и особено с изключителен екип от хора – технически персонал, осветление, техници, които са невероятни, солисти, целия екип на Русенската опера. Само хората могат да променят света! В нашия случай този великолепен Оперен театър съществува само, защото шепа отдадени на изкуството професионалисти, инвестират живота си в него.
Вие сте доста ангажирани със ситуацията, в която се намира Русенската опера. Как виждате нейното бъдещето?
Вярвам, че е от съществено значение да се спаси Русенската опера. Градът се нуждае от това културно пространство и наследството не трябва да се пренебрегва. Време е местните власти и Министерството на културата да предприемат действия, за да започнат сериозен процес на реставрация. Забелязвам, че ръководството на операта желае да създаде по-професионална и високопроизводителна среда, но със сигурност се нуждае от финансова подкрепа. Реновирането на операта не може да се осъществи без бюджет, артистичното изпълнение е възможно с бюджети. Надявам се, че ръководството на операта ще намери подкрепа както от властите, така и от министерството, те не трябва да бъдат оставени сами, като лодка насред морето…
Джани Скики е единствената комична опера на Пучини. Нека се смеем на демоните в нас. Това ли е пътят към пречистващата прошка?
Сега се сещам за текста, написан на входа на „Ад“ на Данте, в „Божествена комедия“, който е един от най-известните и смущаващи надписи в универсалната литература. Това са стиховете за „Портата на Ада“, в Песен III, които също ще бъдат включени в моята продукция:
„През мен в града печални се отива,
де в мъки вечни стене и скърби
на грешните тълпата нечестива.
Бог мъдри, мощни мене сътвори
ведно със вековечните предмети,
Бог праведни лиши ме от зари.
Ще трая, дорде траят вековете.
О вий, кои престъпяте тоз праг,
надежда всяка тука оставете.“
Персонажът Джани Скики не е измислица на Пучини, а реална фигура, която Данте споменава в „Ад“, в Песен XXX на „Божествена комедия“. Там Скики е осъден на вечни мъки за това, че се е представил за наскоро починалия благородник Буозо Донати и е продиктувал фалшиво завещание, за да заграби част от наследството. Данте го вижда като измамник, но Пучини го превръща в симпатичен антигерой. В комичната опера „Джани Скики“ същата история е третирана с хумор и ирония: хитър мъж мами алчно семейство, за да може да осигури на дъщеря си зестрата, която тя заслужава за брак. Така това, което е било грях в „Божествена комедия“, се превръща в пикантен фарс – игрива критика на лицемерието и човешката алчност. Вместо проклятие, Скики е посрещнат с аплодисменти.
Какво мислите, че може да се случи с общество, което си затваря очите за собствените си рани?
И Данте, и Пучини, по много различни начини, ни предупреждават, че общество, което отказва да види греховете, раните и лицемерието си, рискува да се самоунищожи, било то в огъня на божествената справедливост, както вижда Данте, било то в нелепостта на собствената си поквара, както ни показва Пучини.
В „Божествена комедия“ Данте изгражда ясен морален свят, в който всеки неизказан или неразрешен грях води до вечно проклятие. Адът е пълен с души, които са отказали да забележат грешките си, които са лъгали, крали, предавали и които сега плащат. Няма място за извинения. Пренебрегването на злото не го кара да изчезне, а го фиксира завинаги.
Междувременно Джани Скики внася друг вид критика. Зад хумора и фарса се крие свят, който жадува за наследство, който лъже и мами. Общество, в което никой не е невинен, а всички се преструват на такива. Скики просто им държи огледалото.
Казват, че за да се прероди нещо, първо трябва да бъде напълно разрушено. Вие какво мислите?
В „Божествена комедия“ Данте преминава през Ада не за да бъде изгубен, а за да бъде пречистен. Само като се изправи срещу най-тъмните грехове на човечеството и на себе си, той може в крайна сметка да постигне спасение. Според него разрушението не е край, а болезнен и необходим етап на трансформация.
В „Джани Скики“ Пучини ни показва корумпирано, лицемерно общество, готово да фалшифицира морала за пари. Всичко се разпада в лъжи и манипулации, но сред хаоса се ражда нещо искрено: любовта между Ринучо и Лаурета. Истинското прераждане не идва от „правилността“, а от проста, човешка истина, която оцелява в свят, пълен с фарс.
Алчността и парите могат да затрият една любов. А всъщност никой от нас не взема нищо със себе си, когато напуска този свят. Тогава каква е причината да сме толкова вкопчени в материалните неща за сметка на истинските ценности в живота?
Алчността и парите могат да унищожат любовта. В операта на Пучини виждаме как цяло семейство потъпква сърцето и достойнството си за наследство. Лъжите, лицемерието, измамата са предпочитани пред истината. И все пак, единствената автентична връзка в цялата история – любовта между Ринучо и Лаурета – е застрашена именно от това преследване на богатството. Където щедростта трябва да царува, виждаме пресметливост. Където любовта трябва да е свободна, се появява условие: „само ако тя получи зестрата“.
В „Божествена комедия“ Данте поставя алчността в сърцето на Ада, сред тежките грехове, които не само унижават човек, но и го отчуждават от това, което е наистина ценно. Обсебените от богатството вече не са способни да обичат, да прощават или да живеят пълноценно.
И все пак, всички знаем, че не взимаме нищо със себе си. Защо се вкопчваме толкова силно в материалните неща? Може би защото се страхуваме. Защото истинските ценности: любов, доверие, истина, изискват смелост, уязвимост, отговорност. Междувременно парите и притежанията дават илюзия за контрол. Но това е само илюзия. А творците, от Данте до Пучини, ни казват ясно, че всичко, изградено върху алчността, е обречено на провал.
Само това, което е изградено върху истина и любов, устоява.
Интервю: Диана Димитрова
Михаела Панайнте е театрален и оперен режисьор, обучавала се в Музикалната академия „Георге Дима“ в Клуж-Напока, където първо изучава класическо пеене, а след това режисура на музикален театър. Нейният артистичен път започва още в тийнейджърските ѝ години с вокални уроци в Художествената гимназия в Бакъу, последвани от Музикалната гимназия „Дину Липати“ в Букурещ.
През годините Михаела изгражда богат и разнообразен професионален път, режисирайки спектакли както в театъра, така и в операта в Румъния и на международната сцена.
Стилът ѝ се характеризира с интердисциплинарен и често нетрадиционен подход, в който литературният текст, нестандартните пространства и физическото изразяване се преплитат в интензивни и провокиращи размисъл сценични визии.
Сред най-значимите ѝ постановки са: La Bohème (Държавна опера Одеса, Украйна), Mefistofele и Gianni Schicchi (Национална опера Русе, България), Cavalleria Rusticana (Унгарска опера Клуж-Напока), The Human Voice от Франсис Пуленк (Transit House, Клуж-Напока), Йона от Марин Сореску (Солна мина Турда), Процесът от Франц Кафка (Национален театър Клуж-Напока), Nadirs по Херта Мюлер (Национален театър „Василе Александри“ Яш), Книгата на възрастните по Силáдьи Домокош (Унгарски театър Клуж-Напока), както и експериментални произведения като Medio Monte (Колония на артистите, Бая Маре) и Bizarre Scenes, вдъхновени от Урмус (Западен театър Рещица).
В съвременния театър тя е режисирала произведения като Lost Relatives (Rude Pierdute) от Нава Семел (съвместна продукция на Държавния еврейски театър в Букурещ и Арт театър Дева), Сиси, адаптация по книгата на Павел Шушара (Бани Херкулане), и Кралят, плъхът и шутът на краля от Матеи Вишниек.
През 2024 г. Михаела режисира мултимедийна постановка по В наказателната колония от Франц Кафка, произведена в Гьоте-институт Букурещ.
Паралелно с режисьорската си дейност тя сътрудничи и в творческия процес на Eden, проект на мецосопраното Джойс Дидonato, в Bozar Art, Брюксел.
Снимка: Държавна опера – Русе
