ЕВГЕНИЙ ОНЕГИН

Опера (лирични картини) в три действия (седем сцени) от Пьотър Илич Чайковски
Либрето – П. И. Чайковски и К. Шиловски
По едноименния роман в стихове на А. С. Пушкин

Първо изпълнение: 29 март 1879 година, Москва, Малий театър
Първо изпълнение в България: 8 декември 1919 година, Софийска опера и балет,
диригент – Тодор Хаджиев, режисьор – Христо Попов

Първо изпълнение в Русе: 5 февруари 1956 година, диригент –  Ромео Райчев, режисьор – Илия Иванов, сценография – Цанко Войнов, костюми – Ани Хаджимишева, хореография – Асен Манолов

Действащи лица:

Ларина, помешчица – мецосопран
Татяна, нейна дъщеря – сопран
Олга, дъщеря на Ларина – мецосопран
Филипевна, бавачка на Олга и Татяна – мецосопран
Евгений Онегин – баритон
Владимир Ленски – тенор
Княз Гремин, виден генерал – бас
Ротен командир – бас
Зарецки, помешчик – бас
Трике, учител по френски – тенор
Гийо, лакей на Онегин
Селяни, селянки, бални гости, помешчици, офицери.

Действието се развива на село в имението на Ларина и в Санкт-Петербург през 20-те години на XIX век.

Първа картина

Тиха лятна привечер.  Домът на помещицата Ларина сред голяма сенчеста градина. Ларина и дойката Филиповна приготвят сладко. Из разтворените прозорци на господарския дом се чува песента на девойките. Пеят дъщерите на Ларина – мечтателната Татяна и жизнерадостната Олга. Песента им събужда у Ларина спомени за отдавна отминали дни, за увлеченията на младостта ѝ, които е трябвало да замени с дребните грижи на брачното и семейното всекидневие.

Отдалеч се чува звънка песен, която се приближава. Това е песента на крепостните селяни на Ларина,  които се завръщат от жетва. Те пеят и играят пред господарката. Мечтателната Татяна с книга в ръка разсеяно следи танцуващите. Жизнерадостната и закачлива Олга се радва на песните и игрите на селяните и дава свобода на веселия си нрав.

Пристига съседът на Ларина, Владимир Ленски, млад поет, пламенно влюбен в Олга. С него идва и Евгений Онегин, хладен, скучаещ в селската обстановка столичанин. Татяна вижда в Онегин идеалният образ на мъжа, създаден в нейното въображение от романите, които е чела, и се влюбва в него. Докато Ленски и Олга непринудено откриват чувствата си един към друг, хладният и високомерен Онегин с отегчение разказва за болестта на чичо си и за своятя скука.

Втора картина

Спалнята на Татяна.  Девойката е развълнувана от срещата с Онегин и не може да заспи. Тя моли дойката да ѝ  разкаже за своят младост. Филиповна ѝ разказва, но Татяна не я слуша. Нейните мисли, цялото ѝ същество са устремени към Онегин. Когато дойката излиза, Татяна решава да напише писмо на Онегин, в което с искрени и прости думи излива чистите си момински чувства.

Минава безсънната нощ. Овчарски рог възвестява настъпващото утро. Дойката идва да събуди Татяна. Tатяна я моли да изпрати писмото до Онегин.

Трета картина 

Уединено кътче в градината на Ларини. Неспокойната Татяна с трепетно вълнение очаква Онегин и неговият отговор на невинното ѝ признание. Идва Онегин. Хладно и разсъдъчно звучи неговата изповед. Той ѝ благодари за искреното признание, но заявява, че не може да отговори с взаимност на нейната любов, тъй като не е създаден за семейно щасти  Покровителствено я съветва да се научи да владее себе си.

Четвърта картина

Зала в дома на Ларини. Малък бал по случай именния ден на Татяна. Сред гостите са Ленски и Онегин. Eвгений се сърди на приятеля си, че го е довел на този глупав бал, където нищо друго не му остава, освен да скучае и да слуша сплетните на провинциалните клюкарки. За да му отмъсти, Онегин започва да ухажва Олга. Кокетството на Олга оскърбява, а поведението на Онегин възмущава Ленски. Чувствително засегнат от отказа на  Олга да танцува с него котильон и от предпочитанието ѝ  към Онегин, Ленски е завладян от ревност и безумен гняв. Той предизвиква   Онегин на дуел.

Пета картина

Мразовито зимно утро. Край заледения мост до селска воденица, Ленски и неговият секундант  Зарецки  очакват закъснелия за дуела Онегин. Ленски се отдава на размисъл – спомня си  тъй бързо отлетялото щастие. А какво ли го очаква? Какво ли ще му донесе настъпващият ден?….

Идва Онегин със своя камердинер,  фрацузинът Гийо. Онегин и Ленски си спомнят миналата дружба, съзнават безмислието на дуела, колебаят се, дали не е по добре да се помирят, да се разделят като приятели. Но за това е вече късно. Гордостта им, а и присъствието на известния интригант Зарецки, порочната условност на времето, всичко това не им позволява да си подадат ръка. Зарецки отмерва дистанцията. Изстрел. Ленски пада убит. Онегин е потресен.

Шеста картина

Изминали са години. Завърнал се от странствуване в чужбина, Онегин попада направо на голям Петербургски бал. Тук знатният велможа княз Гремин, приятел и роднина на Онегин го представя на жена си. В блестящата  светска красавица Онегин познава скромната селска девойка, чиято любов той някога е отхвърлил така високомерно. Онегин вижда в нея своята последна радост и е готов да загине, ако мечтата му не се сбъдне.

Седма картина

Отново като безпощаден призрак на пътя на Татяна се изпречва Онегин, който неостъпно я преследва навсякъде. Eто и сега той я намира в стаятя ѝ да чете писмото му. Татяня е смутена, просълзена. Teзи сълзи за Онегин са по-скъпи от всяко съкровище. Te говорят, че Татяна не е безразлична към него и надeждата за взаимност го озарява.  Развълнуван и страстно Онегин ѝ разкрива сърцето си:

„Не, ежеминутно да Ви виждам,

навсякъде със Вас и да Ви последвам,

усмивката Ви, погледа Ви,

да ловя със влюбени очи,

и дълго, дълго да Ви слушам…

И съвършенството разбрал

на искрената Ви душа,

пред Вас да гасна във печал… –

това намирам за блаженство…“

На пламенното признание на Онегин, Татяна отговаря с искрено признание. Тя не крие, не хитрува. Тя още обича Онегин. С мъка и печал Татяна си спомня срещата в селската пустота, дните на блаженство, когато щастието е било толкова близко, така възможно. Но съдбата на ѝ вече е решена. Тя е предана на друг и ще му бъде вярна до края на живота си.

                                                                                                                                             И. Иванов, 1956, Русе

„Написах тази опера, защото един прекрасен ден почувствах неизразимо желание да сложа на музика всичко в „Онегин“, което моли да бъде поставено на музика. Направих това, както можех най-добре. Работих с неописуема страст и удоволствие, без да се интересувам особено дали има движение, ефекти и т.н. А какво изобщо са ефектите?… …Имам нужда от хора, а не от кукли –  с удоволствие ще се заема с всяка опера, в която, макар и без силни и неочаквани ефекти, същества като мен изпитват усещания, които и аз съм преживял и разбрал.“

Тези думи на Чайковски свидетелстват за нов и дълбоко интимен подход на композитора в процеса на творчество. Стремежът за  отхвърляне на прекомерната действена показност и фокусът върху разкриването на духовния свят на героите са нови творчески похвати в оперното изкуство по онова време. Поради това и „Евгений Онегин“ се превръща във възвишено постижение на руската психологическа опера.

На 5 февруари 1956 година с тържествен спектакъл на „Евгений Онегин“ е открита реконструираната сграда на Църковния салон, преобразена в оперен театър – новият тогава дом на Русенската народна опера. Събитието е от изключитено значение за Русе и русенската културна общественост. Постановката е изключително красива, изпълнена е в епохата на създаването на творбата, което е заслуга на майсторските работи на автора на костюмите Ани Хаджимишева и на сценографа Цанко Войнов. За това свидетелстват запазените многобройни  фотографии и скици на костюмните проекти, съхранени в Художествения архив на Държавна опера-Русе и от фондовете на Държавен архив-Русе, запечатали моменти от премиерния спектакъл на операта на Чайковски.