Как музиката разкрива тайната на гения и къде се срещат човешкото и Божественото? В навечерието на премиерата на балета „Моцарт“ на 29 октомври от 19.00 часа в зала „Опера“, хореографът и автор на либретото Наталия Осипова разказва за философския свят на спектакъла, за творческия дар и драматичния сблъсък между Моцарт и Салиери.
Как се роди идеята за балета „Моцарт“? Какво във вълшебния свят на неговата музика Ви вдъхнови да създадете спектакъл, който излиза извън рамките на биографичния разказ?
За мен Моцарт е загадка. Музиката му изглежда абсолютно човешка и същевременно сякаш идва отнякъде свише. В нея има светлина, детска свобода, страст, самота, страх от смъртта – и в същото време невероятно усещане за вечност. Затова не исках да разказвам буквално неговата биография. За мен беше по-интересно да навляза във вътрешния му свят, в пространството, където се ражда музиката. Моят спектакъл е не толкова разказ за Моцарт, колкото опит да се разбере природата на гения. Откъде идва музиката? Защо един човек е способен да чуе онова, което все още не съществува, а след това да го подари на света? В спектакъла се появяват стихиите, музите, Мастерът – като сили, които обгръщат Моцарт, водят го и пробуждат въображението му. Постепенно самият той става част от това почти сакрално пространство. Близка ми е мисълта, че великият творец не просто създава произведение. Понякога изглежда, че той се превръща в проводник на нещо много по-голямо от самия него.
„Исках да покажа не живота на Моцарт, а мига, в който човекът се превръща в музика.“
В спектакъла особено значение има границата между човешкото и Божественото. Как я пресъздавате чрез движението?
За мен тази граница е много тънка. Тя не може да бъде показана буквално – може само да бъде почувствана. Моцарт остава човек: смее се, обича, страда, греши, страхува се. Но когато се ражда музиката, неговата природа се променя. Сякаш тялото остава земно, а душата вече се намира в друго пространство. Именно затова в хореографията за мен е важно да съчетая тежест и безтегловност, импулс и тишина, земно притегляне и устрем към полета. Четирите стихии – Земя, Вода, Въздух и Огън – стават част от този път. Те съществуват около Моцарт, но същевременно живеят и вътре в него. Това са различни енергии на неговата природа, различни състояния на душата му. Постепенно той преминава през тях и се преобразява. За мен Божественото в изкуството не е религиозен образ. То е мигът, в който чрез един смъртен човек се появява нещо, способно да надживее вековете.
„Човешкото тяло е преходно. Музиката – не.“
Моцарт и Салиери представят два различни свята. Как изградихте противопоставянето между тях и какво според Вас се крие отвъд познатата история за съперничеството им?
Не ми е интересно да ги разделям на герой и злодей. За мен Салиери е дълбоко трагична фигура. Може би дори по-трагична, отколкото сме свикнали да мислим. Моцарт живее свободно в света на музиката, почти несъзнателно. Тя сякаш преминава през него. Движението му е открито, импулсивно, непредсказуемо. Салиери е различен. В него има контрол, дисциплина, усилие, желание да заслужи правото си на величие. И трагедията започва тогава, когато среща човек, на когото сякаш без никакво усилие е дадено онова, към което самият той се е стремил през целия си живот. Но мен ме интересува не просто завистта. Интересува ме един страшен въпрос: какво чувства талантливият човек, когато срещне гений? Салиери е способен да разбере величието на Моцарт. И може би именно това осъзнаване се превръща в негово мъчение. Затова за мен техният конфликт не е само противопоставяне между двама композитори. Това е конфликт на човека със собствените му граници. Със съдбата. С Бога. С несправедливостта на дара. Единият притежава дарбата, без почти да се замисля за нейната природа. Другият разбира този дар, но не може да го притежава. И именно затова не искам да осъждам Салиери. Иска ми се зрителят поне за миг да почувства и неговата болка.
„Най-тежката завист се ражда не тогава, когато не разбираме чуждия талант, а когато твърде добре разбираме неговото величие.“
