На 29 октомври, четвъртък, от 19:00 часа в зала „Опера“ Държавна опера – Русе представя премиерата на балета „Моцарт“. В навечерието на спектакъла разговаряме с италианския балетист Джузепе Сорентино, който влиза в образа на Антонио Салиери – композитор, разкъсван между амбицията, завистта и болезнената потребност от признание. Чрез езика на танца Сорентино разкрива сложния вътрешен свят на своя герой и неговата драматична борба със собствените му чувства и ограничения. А може би най-смущаващият въпрос, който поставя образът на Салиери, е дали сме способни истински да се радваме на величието на другия, когато то ни изправя пред границите на собствените ни възможности.
Салиери често е възприеман като противоположност на Моцарт – човек, разкъсван от амбиция, завист и жажда за признание. Как изграждате този противоречив образ и как пресъздавате вътрешната борба на човек, който болезнено усеща, че е лишен от нещо, което смята за заслужено?
Подхождам към Салиери, като се опитвам да разбера дълбоката му човешка същност, без да го съдя. При него не става дума просто за завист към Моцарт, а за страданието на човек, посветил целия си живот на лишения и труд, но почувствал, че му е отнето онова, което смята за заслужено. Предизвикателството е да се пресъздадат душевната му рана, потребността му от признание и конфликтът с един живот, който възприема като несправедлив. В крайна сметка Салиери ни изправя пред един универсален въпрос: как можем да приемем таланта и успеха на другите, когато чувстваме, че самите ние сме направили всичко възможно, за да ги заслужим?
Кое е най-голямото предизвикателство в репетиционния процес при пресъздаването на вътрешните терзания на Салиери чрез танца — без думи и без традиционен драматургичен разказ?
Най-голямото предизвикателство беше да превърна вътрешните терзания на Салиери в изцяло физически език, способен да изрази завистта, разочарованието и усещането за несправедливост без помощта на думи. Чрез жестовете, мускулното напрежение, погледите и взаимодействието с музиката трябва да стане видим конфликтът между собствената му отдаденост на музиката и естествения, почти божествен талант на Моцарт. Целта е да се избегне прекалено буквалното или мелодраматично представяне, като се остави самият танц да разкрие постепенно нарастващия вътрешен смут на Салиери, потребността му от признание и бунта му срещу онова, което възприема като несправедлива божествена благосклонност.
Смятате ли, че в крайна сметка Салиери е жертва на собствената си завист, или трагедията му се състои в неспособността да приеме, че величието невинаги може да бъде обяснено, заслужено или контролирано?
Вярвам, че Салиери е жертва на собствената си завист, но преди всичко — на неспособността си да приеме, че величието невинаги е резултат от упоритост и саможертва. Докато той посвещава целия си живот на музиката, Моцарт сякаш притежава естествен и изключителен талант. Салиери преживява тази разлика като несправедливост и възприема гения на Моцарт като доказателство за собствения си провал. Истинската му трагедия обаче е, че не успява да се възхищава на величието на другия, без да се чувства по-низш. Той би могъл да признае стойността на Моцарт, без да отрича собствената си, но вместо това избира да превърне възхищението в омраза. В крайна сметка поражението му се крие не в това, че е по-малко гениален от Моцарт, а в неспособността му да приеме този факт.
